ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ
Роден съм на 12 юли 1959 г. Било е Петровден, но понеже брат ми е Петър, са ме кръстили с неутралното и вероятно тогава модерно име Емил. Пловдив е известен със своите юлски жеги, затова и аз обичам много лятото и горещия въздух на сиенитните хълмове на моя град.
Нашият квартал е затворен между стадион „Ботев“, бирената фабрика и централните гробища. Помня съботите или неделите, в които цялата махала отивахме на мач на любимия ни отбор „Ботев“ – Пловдив, развявахме жълто-черните знамена и яростно ругаехме другите отбори, особено софийските, които особено много ненавиждахме. Двадесетина години по-късно същото правеха и синовете ни.
Израснал съм в многолюдно и задружно семейство. Дядо ми Петър и баба ми Кина имаха петима сина, като баща ми Стефан е най-големият сред тях. Цареше дух на разбирателство. Всички си помагаха, а по празниците се събирахме с множеството чичовци, стринки и братовчеди в голямата ни пловдивска къща.
Нашето семейство беше засегнато от мероприятията на т.нар. „народна власт“ и това ние го разбирахме от ранна възраст, защото непрекъснато ни заричаха да не кажем на улицата нещо, което сме чули от възрастните вкъщи. А иначе осемдесетгодишният ми дядо Петър седеше на пейката в двора и псуваше непрекъснато комунистите, въпреки увещанията на баба ми да го прави по-тихо, за да не чуе съседът ни чичо Благо, който беше партизанин. Мир на праха им. Всички те днес са на триста метра от къщи, в гробищата, пак съседи и дано душите им да са намерили покой на синьото пловдивско небе.
Много години по-късно щях да науча, че баща ми Стефан Стоянов е бил три пъти в комунистически концентрационен лагер. Но на нас, децата, тогава не ни казваха тези неща, вероятно за да не трупаме злоба в душите си. Но това е дълга история, която се надявам някога да разкажа.
След безметежното детство в Пловдив бях приет в новооткритата немска гимназия в Пазарджик. Тези пет години от живота ми се оказаха важни за мен, защото ме срещнаха с много интересни хора, с които сме приятели и до днес и които станаха прекрасни лекари, филолози и юристи по цяла Европа. В немската гимназия, под влиянието и на немските ни преподаватели се научих не само на ред, но и попаднах под магическото влияние на немската литература, което не ме е напуснало и днес.
След пет години в немската гимназия се озовах за две години в казармата и по-специално в Строителни войски, където по принцип властта изпращаше циганите, турците и някои българи, на които гледа с недотам добро око. Това бяха години на простотия и груби междуличностни отношения. Единственото важно нещо, което съм научил там, е, че всички дивотии на този свят са временни.
След казармата станах редовен студент по литература в Пловдивския университет. По това време цялото ми внимание беше насочено към литературата и изкуствата, тъй като се подготвях за кариера на професионален писател. През 1984 г. преведох и първата си книга от немски на група съвременни лайпцигски поети. Преводът бе приет добре, поради което бях поканен да специализирам литература в Лайпцигския университет. През 1986 г. издадох и първата си поетична книга „Есенен човек“ в издателство „Хр. Г. Данов“. И до ден днешен имам много приятели от литературните среди.
След завършване на университета се опитах да започна работа в няколкото от пловдивските редакции, но след около едногодишни опити разбрах, че това няма да стане, защото сякаш изпод земята се беше появил един капитан Новаков. Както ми обясниха по-късно, той отговарял за художествено-творческата интелигенция в Държавна сигурност и казал, че Емил Стоянов не може да работи идеологическа работа. Никога не можах да се срещна с този капитан Новаков. Вероятно е бил един от голямата гвардия комунистически тъпаци, които вместо да защитават системата, абсолютно безсмислено й създаваха врагове. Той успя да ме държи около три години без работа, нещо, което силно ме мотивира да се професионализирам и вместо да трия безсмислено стола в някоя редакция, да започна да разучавам западните литературни и журналистически модели.
Когато дойде ноември 1989 г. и комунизмът рухна като картонена кула, бях на 30 години и пълен с идеи и енергия. През 1992 г. създадох издателство „Пигмалион“, чиято основна цел беше да популяризира европейската литература и култура. Тогава някъде разбрах, че изключително важно за нашия народ е да го извадим от орбитата на Русия и комунизма и да го върнем отново в Европа. Първият ми голям проект с „Пигмалион“ беше съвместно с австрийското издателство „Визер“. Заедно издадохме доста книги, най-важните от които бяха есетата на Карл-Маркус Гаус „Унищожението на Средна Европа“, книга, много актуална и днес. Тогава спечелих и първите си по-сериозни пари.
Седем години по-късно разбрах, че Гутенберговата индустрия на печатното слово лека-полека отива в историята и започнах работа по проекта за първата българска новинарска телевизия „Европа“. Правих този проект почти нелегално, защото тогава беше последната година от президентския мандат на моя брат Петър Стоянов и политическите му врагове ни заливаха с всевъзможни клевети и интриги.
Въпреки всичко на 14 април 2001 г., Великден, стартирахме телевизията заедно с колеги от „Таунусфилм“ – Германия. Маргарита Ралчева прочете първата емисия. Повечето хора смятаха, че такъв проект в България e невъзможен и скоро ще фалираме. Не само не фалирахме, но телевизия „Европа“ се разви изключително успешно. Тя е сериозен фактор в българския медиен живот и всеки ден около милион българи гледат новините й. Освен това телевизията печели добре, което на един сравнително малък пазар, като българския, също е сериозен успех. Следващата стъпка в развитието на медиите, разбира се, е интернет и това е нова уникална възможност, с която вече се занимаваме активно.
Любимото ми нещо обаче през последните няколко години е фондация „Пигмалион“. Основах я с цел подпомагане на литературата и изкуствата в Пловдив. Пловдив е магически град, с много слънце и страсти, поради което в него винаги е имало талантливи хора. Отделяме част от нашите печалби и даваме стипендии на талантливи студенти по литература, както и награди на преподаватели по литература с принос в науката за изминалата година. Фондацията участва и в няколко международни проекта, чиято цел е да привлече западни писатели да пишат по няколко месеца в Пловдив и да популяризират видяното при нас. Най-големият от тези проекти се казва „Халма“ и той бе учреден в Берлин с подкрепата на немския външен министър Щайнмайер. Бих искал фондация „Пигмалион“ да бъде дълъг във времето проект, с който да се занимават по-късно и децата ми Стефан Стоянов и Емилия Стоянова. Бих искал къщата „Пигмалион“ на прекрасната пловдивска улица „Иван Вазов“ да бъде известен европейски адрес за хората на духа.
Що се отнася до политиката, аз произхождам от известно политическо семейство. Баща ми Стефан П. Стоянов беше областен управител на Пловдив, Пазарджик и Смолян, които тогава бяха в една област. Той и майка ми Стоянка Стоянова са членове на партия Български демократически форум, която е наследник на Българските национални легиони. Брат ми Петър Стоянов беше президент на България в периода 1997-2001 г., като преди това беше народен представител и зам.-министър на правосъдието от СДС. Моят брат Петър Стоянов изигра решаваща роля за присъединяването на България към НАТО и ЕС, като ключовата крачка в този процес бе първата визита на американски президент у нас – посещението на Бил и Челси Клинтън в София през 1999 г. Самият Петър Стоянов нарече този процес „Цивилизования избор на България“. Точно това обаче му спечели изключително много и ожесточени политически врагове сред комунистите и традиционните руски мекерета. Те и до ден днешен продължават да засипват цялото ни семейство с всевъзможни клевети и интриги.
Важно е да се каже, че ние винаги сме се ръководили в политическите предпочитания от два основни принципа:
- Не харесваме комунизма, фашизма и всякакъв вид диктатура и винаги твърдо подкрепяме изборната демокрация.
- Работим последователно за приобщаването на България към западноевропейския тип демокрация с цялото й политическо, икономическо и културно богатство.
В България, поради историческата близост до Русия, това никога не е било лесно, но пък си мисля, че българският народ заслужава своята европейска съдба и ние му я дължим.
В крайна сметка човек в този свят трябва ясно да знае какво дава и какво взема. Ще спомена отново дядо ми Петър, Бог да го прости. Той е бил търговец на дървен материал и собственик на гори, които после комунистите му вземат. От него е останал в къщи един търговски бележник. В този бележник всички средни страници са откъснати, вероятно защото в края на живота на човека търговските операции нямат значение. Останали са само първата и последната страница. На първата пише „взел“ и на последната „дал“. По средата вероятно ръката на дядо ми е написала една голяма нула. За този бележник си спомням винаги в трудни моменти и си мисля, че в крайна сметка в дългото надбягване в живота резултатът винаги е нулев.[/lang_bg]