Втората седмица на месец юни беше белязана от европейския дебат за Шенген, който бе толкова интензивен и стратегически за общоевропейското бъдеще, че успя да измести дори драматичната тема с финансовата криза в Гърция, Португалия и Ирландия.
На пръв поглед дебатът засягаше влизането на България и Румъния в Шенгенското пространство, но всъщност разговорът беше много по-дълбок и ставаше дума за бъдещoто опазване на европейските граници въобще. Имиграционният натиск, на който е подложена Европа днес, може да се сравни само с натиска на световната финансова криза. И двете явления застрашават функционирането на основни системи в Европейския съюз. Стана ясно, че както за финансовата криза, така и за имиграционната криза Европейският съюз няма изработена стратегия и механизми за противодействие.
Предисторията на дебата се състои в това, че в присъединителните договори на България и Румъния е записано, че през 2011 г. те трябва да се присъединят към Шенгенското пространство. За целта трябва да отговорят на няколко технически критерия, които са валидни за всички други европейски страни. Ясно и точно. Правителствата и на България, и на Румъния приеха това като важна задача, чрез която могат да укрепят и вътрешнополитическите, и външнополитическите си позиции. Те работиха усърдно. Инвестираха милиони евро собствени и европейски средства и практически успяха да изпълнят въпросните технически критерии. В това се увери и докладчикът в Европарламента Карлос Коелю – португалски парламентарист от фракцията на Европейската народна партия, и го написа ясно в своя доклад. Впрочем в изпълнението на техническите критерии са убедени и мнозинството депутати, както и проверяващите от различните европейски институции. На дебата в пленарната зала в Страсбург аргументите за приемането на двете страни бяха изтъкнати добросъвестно от Коелю и поне от още две дузини депутати.
Най-важните от тях са, че има критерии, те са изпълнени и следователно трябва да бъде извършено присъединяването на България и Румъния както е по договор, както е било за останалите страни и без каквито и да е политически уговорки. Противниците на приемането на България и Румъния в пленарната зала бяха около пет пъти по-малко и аргументите им варираха от емоционални през политически до малко абстрактни. Бяха изказани опасения, че в двете страни има високо ниво на организирана престъпност, корупция, както и недобре реформирани съдебни системи. Това са неща, които няма как да бъдат измерени точно и са по-скоро в полето на политическия дебат. Очевидно депутатите, изразяващи тези становища – основно холандци и британци – се опитваха да разрешат свои вътрешнополитически проблеми и използваха за това Шенгенския дебат. Бяха намесени дори и ромите, като услужливо не бе споменат фактът, че в България няма визи с европейски страни от десет години и пред ромите няма никакви пречки за придвижване и сега. Куриозно бе изказването на холандския депутат Вим ван де Камп, който каза: “Аз си спомням фотографии на границата между България и Украйна. Украинските митнически чиновници са били корумпирани и са пускали хора в Съюза, които не би трябвало да бъдат пуснати.” Той даже не си беше направил труда да погледне, че такава граница няма и никога не е имало.
Интересно е да се отбележи, че депутатите „за” и „против” бяха разделени дори и по географски принцип. Изтокът и Югът подкрепяха, а Западът и Северът бяха против приемането на България и Румъния. В крайна сметка Европейският парламент препоръча влизането на България и Румъния с 487 гласа “за” срещу 77 гласа “против” и по този начин се показа на висотата на политическата си роля на говорител на европейските граждани.
Истинският проблем всъщност не бе с готовността на България и Румъния, а съвсем друг. Този дебат се разви на фона на безпрецедентен имиграционен натиск на две места в Европа – едното е в Италия и Франция и е в резултат на северноафриканските революции, а другото е в Гърция, където е в резултат на неспокойните последни петнайсет години в Ирак, Пакистан и Афганистан, а от части и в Турция. Поради традиционно по-шумните медии в Италия и Франция проблемът там изглежда по-голям. Но по мое мнение в Гърция напрежението не е никак за подценяване.
Точно тук може да се разпука европейската солидарност. Южните страни веднага поискаха помощ от Съюза, а северните почти отказаха, като им напомниха, че според Шенгенския договор всяка страна сама трябва да си пази границите. Това формално, разбира се, е точно така. Само че изглежда малко късогледо, защото пробивът на Шенгенските граници ще бъде осъществяван на определени места и дори големи страни, като Италия и Франция, се затрудняват да го неутрализират. Още по-трудно е за единадесетмилионна Гърция, изправена от години пред поток от имигранти, които пробиват системата й за сигурност и всеки ден по около 250 човека по официални данни, а всъщност вероятно повече, се озовават незаконно в Шенгенското пространство. Проблемите пред България биха били абсолютно същите. Заедно България и Гърция са двете последни европейски и християнски страни, които ще трябва да пазят Шенгенската граница от имигрантския поток от Азия и Африка. Двете страни имат население от малко по-малко от двадесет милиона, а близките страни около Южна и Източна Европа, които упражняват имиграционен натиск – повече от триста и петдесет милиона. Общата граница на България и Гърция с Турция е около 420 километра, поравно разделена между България и Гърция. Като се има предвид и фактът, че в Турция има тенденция към ислямизиране, а вероятно същото ще се случи и в Северна Африка, трябва да се признае, че пред Европа се очертава сериозен проблем с границите.
За любителите на историческите аналогии ще напомня, че преди около 600 години положението е било много подобно. През Босфора е напирало ислямското море и тогавашните България и Византия не са могли да го спрат и чак 60-70 години по-късно Сюлейман Великолепни е бил спрян пред Виена. Признавам, че аналогията е пресилена, но историята наистина е такава.
Всичко това означава, че европейските институции трябва час по-скоро да изработят механизъм на опазване на Шенгенските граници, защото очевидно старите критерии по договора ще работят все по-малко. Те се пригодени за деветдесетте години, когато трябваше да се пази границата между Германия и Полша или между Австрия и Унгария. Днес проблемите са съвършено различни и трябват нови механизми, защото старите не работят. Точно както не работят механизмите на еврозоната, защото са неадекватни в условията на криза.
Вероятно воден от подобни размисли, Съветът на министрите на вътрешните работи излезе с решение за отлагане на приемането на България и Румъния. За формална причина бе посочен очакваният доклад за двете страни през юли. Това решение практически наруши присъединителните договори на България и Румъния, като добави към техническите изисквания и политически изисквания. Но то показа и още нещо. Че докладите (в случая на Коелю и европейските експерти) нямат особено значение. Важно е каква е политическата мода. А по време на криза тя не е в посока към разширяване. Очевидно през следващите години девизът на Европейската народна партия за повече Европа няма да е съвсем актуален. Впрочем за българските граждани това няма практическо значение, защото те от 10 години нямат проблеми с придвижването в Европейския съюз, както и с намирането на работа в повечето от европейските страните. Тази рестрикция е насочена по-скоро към хората, искащи да имигрират в Европа.
Най-важното сега обаче е да се използва възникналата некомфортна за всички ситуация и да се създаде допълнителен механизъм, вероятно на основата на FRONTEX, който да осигури засилено присъствие на невралгичните места в Европа. Едно от тях несъмнено е българо-турската граница, където присъствието на общоевропейски сили за сигурност трябва да бъде видимо и убедително. По този начин ще се повлияе не само на имиграционните потоци, а и на каналите за контрабанда и дрога, към които трябва да бъдем също толкова безкомпромисни и които следват пътищата на имиграционния натиск.