Емил Стоянов
Роден съм на 12 юли 1959 г. Било е Петровден, но понеже брат ми е Петър, са ме кръстили с модерното тогава име Емил. Пловдив е известен със своите юлски жеги, вероятно затова и аз обичам много лятото и горещия въздух на моя град.
Нашият квартал е затворен между стадион „Ботев“, бирената фабрика и централните гробища. Помня съботите или неделите, в които цялата махала отивахме на мач на любимия ни отбор „Ботев“ – Пловдив. Развявахме жълто-черните знамена и яростно ругаехме другите отбори, особено софийските, които много ненавиждахме. Двадесетина години по-късно същото правеха и синовете ни.
Израснал съм в многолюдно средно българско семейство. Дядо ми Петър и баба ми Кина имаха петима сина, като баща ми Стефан е най-големият сред тях. Цареше дух на разбирателство. Всички си помагаха, а по празниците се събирахме с множеството чичовци, стринки и братовчеди.
Нашето семейство беше засегнато от мероприятията на т.нар. „народна власт“ и това ние го разбирахме от ранна възраст, защото непрекъснато ни заричаха да не кажем на улицата нещо, което сме чули от възрастните вкъщи. А иначе осемдесетгодишният ми дядо Петър седеше на пейката в двора и псуваше непрекъснато комунистите, въпреки увещанията на баба ми да го прави по-тихо, за да не чуе съседът ни чичо Благо. Той беше комунист и партизанин. Мир на праха им. Всички те днес са на триста метра от къщи, в гробищата, пак съседи и дано душите им да са намерили мир на синьото пловдивско небе.
Много години по-късно щях да науча, че баща ми Стефан Стоянов е бил три пъти в комунистически концентрационен лагер. На нас, децата, тогава не ни казваха тези неща, вероятно, за да не трупаме злоба в душите си. Но това е дълга история, която се надявам някога да разкажа.
След безметежното детство в Пловдив бях приет в новооткритата немска гимназия в Пазарджик. Тези пет години от живота ми се оказаха важни за мен, защото ме срещнаха с много интересни хора, с които сме приятели и до днес и които станаха прекрасни лекари, филолози и юристи по цяла Европа. В немската гимназия, под влиянието и на немските ни преподаватели се научих не само на ред, но и попаднах под магическото влияние на немската литература, което не ме е напуснало и днес.
След пет години в немската гимназия се озовах за две години в казармата и по-специално в Строителни войски, където по-принцип властта изпращаше циганите, турците и някои българи, на които гледа с недотам добро око. Това бяха години на простотия, груби междуличностни отношения и нецивилизованост. Единственото важно нещо, което съм научил там, е, че всички дивотии на този свят са временни.
След казармата станах редовен студент по литература в Пловдивския университет. По това време цялото ми внимание беше на сочено към литературата и изкуствата, тъй като се подготвях за кариера на професионален писател. Тогава преведох и първата си книга от немски на група съвременни лайпцигски поети. Преводът бе приет добре, поради което бях поканен да специализирам литература в Лайпцигския университет. През 1986 г. издадох и първата си поетична книга „Есенен човек“ в издателство „Хр. Г. Данов“. И до ден днешен имам много приятели от литературните среди.
След завършване на университета се опитах да започна работа в няколкото от пловдивските редакции, но след около едногодишни опити разбрах, че това няма да стане, защото сякаш изпод земята се беше появил един капитан Новаков. Както ми обясни по-късно един от главните редактори, той отговарял за художествено-творческата интелигенция в Държавна сигурност и казал, че Емил Стоянов не може да работи идеологическа работа. Никога не можах да се срещна с този капитан Новаков.
Вероятно е бил един от голямата гвардия комунистически тъпаци, които вместо да защитават системата, абсолютно безсмислено й създаваха врагове. Той успя да ме държи около три години без работа, нещо, което силно ме мотивира да се професионализирам и вместо да трия безсмислено стола в някоя редакция, да започна да разучавам западните литературни и журналистически модели.
Когато дойде ноември 1989 г. и комунизмът рухна като картонена кула, бях на 30 години и пълен с идеи и енергия.
През 1992 г. създадох издателство „Пигмалион“, чиято основна цел беше да популяризира европейската литература и култура. Тогава някъде разбрах, че изключително важно за нашия народ е да го извадим от орбитата на Русия и комунизма и да го върнем отново в Европа. Първият ми голям проект с „Пигмалион“ беше съвместно с австрийското издателство „Визер“. Заедно издадохме доста книги, най-важните от които бяха есетата на Карл-Маркус Гаус „Унищожението на Средна Европа“, книга, много актуална и днес. Тогава спечелих и първите си по-сериозни пари.
Седем години по-късно разбрах, че Гутенберговата индустрия на печатното слово лека-полека отива в историята и започнах работа по проекта за първата българска новинарска телевизия „Европа“. Правих проекта почти нелегално, защото тогава беше последната година от президентския мандат на моя брат Петър Стоянов и политическите му врагове ни заливаха с всевъзможни клевети и интриги.
Въпреки всичко, на 14 април 2001 г., Великден, стартирахме телевизията заедно с колеги от „Таунусфилм“, Германия. Маргарита Ралчева прочете първата емисия. Повечето хора смятаха, че такъв проект в България e невъзможен и скоро ще фалираме. Но не само не фалирахме, но телевизия „Европа“ се разви изключително успешно. Тя е сериозен фактор в българския медиен живот и всеки ден около милион българи гледат новините й. Освен това телевизията печели добре, което на един сравнително малък пазар като българския също е сериозен успех. Следващата стъпка в развитието на медиите, разбира се, е интернет и това е нова уникална възможност, с която вече се занимавам активно.
Любимото ми нещо обаче през последните няколко години е фондация „Пигмалион“. Основах я с цел подпомагане литературата и изкуствата в Пловдив. Пловдив е магически град, с много слънце и страсти, поради което в него винаги е имало талантливи хора. Отделяме част от нашите печалби и даваме стипендии на талантливи студенти по литература, както и награди на преподаватели по литература с принос в науката за изминалата година. Фондацията участва и в няколко международни проекта, чиято цел е да привлече западни писатели да пишат по няколко месеца в Пловдив и да популяризират видяното при нас. Най-големият от тези проекти се казва „Халма“ и той бе учреден в Берлин с подкрепата на немския външен министър Щайнмайер. Бих искал фондация „Пигмалион“ да бъде дълъг във времето проект, с който да се занимават по-късно и децата ми Стефан Стоянов и Емилия Стоянова. Желанието ми е къщата „Пигмалион“ на прекрасната пловдивска улица „Ив. Вазов“ да се превърне в известен европейски адрес.
Що се отнася до политиката, аз произхождам от известно политическо семейство. Баща ми Стефан Петров Стоянов беше областен управител на Пловдив, Пазарджик и Смолян, които тогава бяха в една област. Той и майка ми Стоянка Стоянова са членове на партия Български демократически форум, която е наследник на Българските национални легиони. Брат ми Петър Стоянов беше президент на България в периода 1997-2001 г., като преди това беше народен представител и зам.-министър на правосъдието от СДС. Моят брат изигра решаваща роля за присъединяването на България към НАТО и ЕС, като ключовата крачка в този процес бе първата визита на американския президент у нас – посещението на Бил и Хилари Клинтън в София през 1999 г. Самият Петър Стоянов нарече този процес „Цивилизационният избор на България“. Точно това обаче му спечели изключително много и ожесточени политически врагове както от лявото политическо пространство, така и традиционните руски мекерета. Те и до ден днешен продължават да засипват цялото ни семейство с всевъзможни клевети и интриги, което означава, че добре сме си свършили работата.
8 години след края на президентския мандат на брат ми аз станах член на Европейския парламент. Бях поканен и подкрепих новосформираната партия ГЕРБ, която получи пълната подкрепа на Европейската народна партия и на европейската десница въобще. ГЕРБ бе основен противник и на българската социалистическа партия и сформираната от нея коалиция. Така станах първият пловдивчанин, член на Европейския парламент.
Важно е да се каже, че в моето семейство винаги сме се ръководили в политическите предпочитания от два основни принципа:
Първо – не харесваме комунизма, фашизма и всякакъв вид диктатура и винаги твърдо подкрепяме изборната демокрация и
Второ – работим последователно за приобщаването на България към западноевропейския тип демокрация с цялото й политическо, икономическо и културно богатство.
В България, поради историческата близост до Русия, това никога не е било лесно, но пък си мисля, че българският народ заслужава своята европейска съдба и ние му я дължим.
В крайна сметка човек в този свят трябва ясно да знае какво дава и какво взема. Ще спомена отново дядо ми Петър, Бог да го прости. Той е бил търговец на дървен материал и собственик на гори, които после комунистите му вземат. От него е останал в къщи един търговски бележник. В този бележник всички средни страници са откъснати, вероятно защото в края на живота на човека търговските операции нямат значение. Останали са само първата и последната страница. На първата пише „взел“ и на последната „дал“. По средата вероятно ръката на дядо ми е написала една голяма нула. За този бележник си спомням винаги в трудни моменти и си мисля, че в крайна сметка в дългото надбягване с живота резултатът винаги е нулев.