Лявото и дясното в България никога не са отговаряли точно на буржоазното разбиране за ляво и дясно. В класическото разбиране левицата се представлява от по-бедните и борещи се за социална справедливост обществени слоеве, а десницата – от по-заможните хора, които защитават традиционните християнски ценности, националните държави и пазарните отношения. Всъщност и в западноевропейските страни е трудно да се видят тези модели в изчистен вид, още повече след Втората световна война. Днес в Западна Европа идеологията и говоренето на левите и десните политици се доближават в такава степен, че избирателят е изключително затруднен и често дава сходна политическа тежест на левицата и на десницата. Този факт принуди през последните години левите и десните в Австрия и Германия да управляват заедно няколко пъти. Изглежда, че в модерна Европа, класическото ляво и класическото дясно, или по-точно представляващите ги партии, вече са доста изчерпани и трябва да се търсят нови политически модели, но това вече е друга тема.
Ако се върнем при корените на модерната българска държава, а именно към последните двадесет години на XIX век, ще установим, че след като България извоюва независимостта си от Османската империя, веднага са се образували две основни политически партии – на консерваторите, т.е. на десницата, и на либералите – т.е. на левицата. Още тогава обаче в нашия политически живот се появява и един феномен. Този феномен е типично български и работи и до наши дни. В България консерваторите са модерно настроените хора, които искат прозападна ориентация за страната, а либералите са носталгично настроени към Русия и руската помощ за независимостта на България. С други думи, освен традиционните характеристики за лявото и дясното, у нас те са носители и на геостратегическите настроения и ориентация. Обикновено т.нар. десни са прозападно ориентирани, а левите – проруски. Най-яркият представител на тогавашните десни с всички условности на това определение е Стефан Стамболов, а на тогавашните леви е Петко Каравелов. Впрочем и двамата са достойни българи, изповядващи искрено своите убеждения. Паметна и поучителна в нашата история ще остане случката, когато Петко Каравелов излиза от ареста си в Черната джамия и пред входа един английски журналист го пита дали са го били. Тогава Каравелов вдига глава и казва: „В моето отечество такива работи не стават“.
След Втората световна война и след фактическата окупация на България от Съветска Русия партиите са ликвидирани в условия на нечуван терор, след хиляди политически убийства и гонения. Остава единствено създадената от Сталин по съветски модел Българска комунистическа партия. Тя не е нито лява, нито дясна, а просто политическо оръжие на Съветския съюз. А задачата на БКП е да упражнява просъветска политика у нас.
След падането на комунизма през 1989 година българският политически пейзаж отново стана изключително пъстър и интересен. Като по чудо за около година се образуваха стотици партии. Очевидно след петдесет години принудително политическо въздържание българинът имаше нужда да изрази на воля не само убежденията си, но и да участва активно в обществения живот – нещо, което му бе категорично забранявано преди това.
Най-близко до класическото дясно се оказа Съюзът на демократичните сили, обединил повечето модерно, прозападно и антикомунистически мислещи хора в България, а в лявото поле беше Българската социалистическа партия, наследник на Българската комунистическа партия и нейното носталгично отношение към комунизма и Русия.
Определянето на ляво и дясно не стана веднага след 1989 година. В първите години след падането на комунизма политическите дейци се деляха просто на комунисти и антикомунисти. Като дори и това беше доста спорно, защото в лагера на СДС се бяха промъкнали десетки комунисти и ченгета, които успяха да опорочат възраждането на политическия живот в България. Достатъчно е да припомним, че първият лидер на СДС Желю Желев беше бивш комунист и беше избран в парламента за президент с гласовете на комунистите. Вторият лидер на СДС – Петър Берон, беше откровен и документално доказан сътрудник на комунистическата Държавна сигурност и дългата му и лъкатушкаща политическа кариера през годините недвусмислено потвърди това. Не ми се изреждат останалите десетки имена, като разни Гайтанджиевци, Воденичаровци, Жорж-Ганчевци и Петко-Симеоновци, защото изпитвам неудобство, че тези примитивни хора успяха да измамят милиони български привърженици на демокрацията.
В БСП нещата също не бяха еднозначни, но по други причини. Под натиска на западноевропейските социалисти, a и на общественото мнение в България, бившите комунисти с неудоволствие решиха да се наричат социалисти и поне външно да изглеждат такива. Голямата маса от по-достойните и праволинейни хора напуснаха партията и казаха, че са се клели да бъдат комунисти и не могат за една нощ да се променят. Повечето останаха при партията-майка. Те се разделиха обаче на две основни групи – едните не искаха да се сбогуват с комунизма и искаха просто да излъжат времето, а другите желаеха да се социалдемократизират и поевропейчат. Тук е мястото да отбележим, че между българските комунисти и европейската социалдемокрация разликата е като между маймуната и човека – има нещо общо, но въобще не е същото. Интересно е, че по конюнктурни съображения и нашите, и западните социалисти се правят, че не забелязват този дребен проблем.
В Съюза на демократичните сили по-ясна дясна политика беше формулирана чак по време на второто правителство на СДС между 1997 и 2001 година с министър-председател Иван Костов. Тогава с подкрепата и под натиска на Запада бе извършена голямата стопанска реформа в страната. Беше приключен процесът с връщането на земята и бе проведена мащабна приватизация на над 50 процента на бившата държавна и практически вече неработеща икономика. Приватизацията за около две-три години преобрази България и българската икономика най-после заработи на пазарна основа и започна да се възражда. Този процес, заедно с благоприятната икономическа среда в Европа, сложи началото на десетгодишен непрекъснат икономически растеж. Това направи България страна с европейски икономически показатели, а влизането в Европейския съюз стана възможно. В основата на приватизацията в България беше вицепремиерът и министър на икономиката Александър Божков, който и в личен, и в политически план за съжаление плати възможно най-високата цена. Много се надявам, че историята ще оцени по достойнство заслугите му. Процесът на преобразуване на държавната собственост в частна бе яростно оспорван от БСП и доведе до практическото разпадане на СДС.
Политическата ирония бе шокираща: СДС плати фатална цена за реформата, която спаси държавата от колапс. Избирателите обаче бяха убедени, че тя е несправедлива и наказаха демократите за това. Нещо подобно се случи в Германия, където Хелмут Кол и неговата Християндемократическа партия успяха да извършат историческото обединение на Източна и Западна Германия. Това обаче струваше допълнителни данъци на немските данъкоплатци и те за наказание не избраха Хелмут Кол и християндемократите в продължение на два мандата.
В този период – 1997-2001 година, България имаше и особено успешна външна политика. Основен играч в нея бе тогавашният президент Петър Стоянов. Той успя да спечели изборите през 1996 година в една изключително неблагоприятна среда, в която БСП доминираше тотално политическата сцена. Стоянов бе първият български политик, който в програмата си категорично декларира, че негов приоритет ще бъдат НАТО и Европейският съюз. В онези години това звучеше провокативно. Повечето от политиците в България не харесваха НАТО, а левите просто хулеха НАТО, пропускайки да обяснят, че влизането в алианса беше условието за членството в Европейския съюз.
Победата на Петър Стоянов катализира кризата в левицата и се стигна до прословутата зима на 1996 година, в която правителството на БСП загуби контрол в страната, магазините бяха изпразнени и нямаше ток, а народът окупира парламента и искаше да линчува комунистите. С умерените си действия и с огромната обществена подкрепа от над 80 процента новоизбраният президент Петър Стоянов овладя положението и подготви идването на власт на правителството на СДС през март-април 1997 година.
От този момент, от началото на 1997 година, започна практическата раздяла с комунизма. От този исторически момент – края на 1996 и началото на 1997 година, започна ясната ориентация на България на Запад. Бяха ясно формулирани, включително и в документи, приоритетите на страната в посока НАТО и Европейския съюз.
Тази политика стана необратима след първото посещение на американски президент в България. Бил Клинтън беше изключително обаятелен и влиятелен политик и практически световен лидер за времето си. Той прие поканата на Петър Стоянов, с когото поддържаха близки отношения, и посети България като израз на благодарност за подкрепата в Косово. Това посещение бе историческо. То върна България в цивилизования свят и ни показа на световната политическа сцена. Българският народ посрещна еуфорично Бил Клинтън пред храм-паметника „Св. Александър Невски“. Петър Стоянов единствен от българските политици и днес поддържа приятелски отношения с Бил Клинтън и е член на Управителния съвет на неговата фондация. А семейство Клинтън и досега играе ключова роля в световната политика, така че България продължава да има един важен приятел.
Правителството на Иван Костов загуби изборите през 2001 г., притиснато от истински и измислени скандали за корупция, както и заради авторитарността на самия Иван Костов, която не бе приемлива за по-голямата част от обществото.
Парламентарните избори бяха спечелени от завърналия се от дълго изгнание бивш малолетен цар Симеон Сакскобургготски. Трудно е да се каже каква политика правеше той. В икономически план правителството поддържаше дясна политика на намаляване на данъчната тежест и укрепване на банките и икономиката. В политически план имаше топли отношения с левицата, която възроди чрез постепенното връщане на нейни дейци във властта. Особено близък бе с ДПС, с чиито гласове управляваше. На европейската сцена партията на бившия цар стана член на Либералния алианс, което често будеше усмивки, защото никой до този момент не беше виждал цар – либерал.
Днешното българско правителство на Бойко Борисов дойде на власт с ясна дясна програма. Още е рано да се прогнозира дали тя ще бъде изпълнявана стриктно. Още повече че в условията на реално членство на България в Европейския съюз автономните икономически стъпки на страната стават все по-малко. Истината е, че все повече решения ще се вземат в рамките на Европейския съюз, а столицата на България ще се измества с 2500 км на Запад, в посока Брюксел. В политически план партията на Бойко Борисов е в редиците на европейската десница и е член на Европейската народна партия, от която получи политическа подкрепа за изборите за европейски и национален парламент през 2009 година.
В заключение може да се прогнозира, че в рамките на Европейския съюз разликите между лявото и дясното ще намаляват. Най-вероятно занапред ще се води обща и прагматична политика, чиято цел е да балансира между Съединените щати, Китай, Русия и Турция. Наблюдавайки съотношението в Европейския парламент, както и взаимодействието на отделните политически групи в него, съм убеден, че тази политика няма да е нито лява, нито дясна. Но тя ще бъде подкрепяна и от левите, и от десните, а в повечето случаи и от либералите и зелените в Европарламента. Може би идва времето, когато все по-малко ще говорим за ляво и дясно, а все повече за общи европейски и цивилизационни интереси. И в този смисъл въобще няма да е чудно, ако през следващите десетилетия темата за лявото и дясното бъде избутана в историята от темата за глобалното световно развитие. Тогава политиците и привържениците им няма да се делят на леви и десни, а на глобалисти и на регионалисти.